Самолетът на British Airways току що беше минал над облаците и всичко отново започваше да изглежда нереално, точно както в първия ден от пролетта. Сякаш не бяха изминали само три дни оттогава, а три хиляди години, но това всъщност беше без значение, защото в нейния

 нов свят времето не съществуваше. В него нямаше нито самолетни билети, нито хотелски резервации – само  една планина и спомена за Празника, който отвори сетивата ѝ за светове, които досега само беше предусещала интуитивно.

Планината беше на 30 километра южно от Дъблин, а в подножието ѝ – насред стара евкалиптова гора – имаше малка полянка с огромен камък по средата. Казваха, че той е поставен тук, още когато дърветата и света са били млади, а хората мъдри и владеещи отдавна забравени тайни. Трийсетина души се бяха събрали, за да празнуват както е било някога – възторжено и единно – пролетта, надеждата, посвещението и традицията. Още от времената, когато хората са се криели в пещери, празникът е бил първия колективен ритуал, а традицията се е погрижила да го съхрани и до днес. Днес, когато келтската култура е покрита с праха на времето за мнозина, ритуалът продължава да е все така стабилен мост между видимото и невидимото и да отваря врати към Пътят, който е неизменен, макар и извървян по хиляди различни начини.
Лекият ветрец в листата и многогласните птичи песни дадоха първоначалния ритъм, който домакинята подде с вещина и превърна в ритъм обединяващ присъстващите. Скоро всички мъжки и женски гласове се сляха в необходимата вибрация, както се сливат  способността на жената да променя и на мъжа да познава –  за да се роди единението наречено Мъдрост. И Празникът и Пътуването, в което всеки намери своята дарба, започнаха.
Сега – в самолета над облаците – си мислеше, че в ежедневието пак ще има своите страхове, болки и радости, но никога повече няма да е същата жена, която пристигна в Дъблин преди седмица.